В чакалнята
(пред зъболекарския кабинет)


"Казах си: три дни още
и ще си на седем вече.
Казах си го, за да спра
това усещане, че пропадам
от кръглата земя, която се върти
във космоса студен и тъмносин
Но усетих как ти си аз,
а ти самата си Елизабет
и ти самата си една от тях
Защо ти трябваше и ти да си такава?
Едва се осмелих да гледам,
за да видя каква във всъщност бях.
Но, хвърлих дълъг поглед
- и по високо не можех от това –
а там -
слаби сиви колене
панталони, поли, обувки
и различни чифтове ръце
кръстосани
  – под лампите.
Знаех, че нищо по-странно от това
не бе се случвало
и едва ли щеше вече.
Че защо аз да съм леля ми,
себе си,
изобщо който другиго
и да било?

Каква прилика,
обувки, ръце,
гласът в гърлото,
че даже Нешънъл ДжеографИк,
и онази отблъскваща
гола африканска гръд
ни държаха заедно тук
и ни приобщаваха в едно?
Как не знаех дума
за толкова „необикновенно” . . .
Как се озовах аз тук
със тях и даже чух
вик от болка,
който можеше и да е по-висок
и по-силен, но не бе.

Чакалнята бе светла
и гореща. Потъваше
изпод връхлитащи
една след друга
вълни –
големи, черни ...

После, отново се опомних –
аз бях там. Война навън.
В Уорчестър, Масачузетс
студ, киша
и все още бе нощта на
5 февруари 1918г."

Елизабет Бишъп

Щом корените имат връх,
то значи камъкът не струва.
Аз вкопчвам се със сетен дъх
във участта да съществувам –

през възрасти и през беди,
напук на всяка съпротива,
защото мама ме роди
със участта да бъда жилав –

дърво за гроб, дърво за кръст,
дърво за бесене, за клада –
дълбая пластовете пръст
с корона в Рая, с корен в Ада.

Изпих го тоя древен хълм.
Душа от камъка изтръгнал,
аз знам – ако ме тресне гръм,
след него няма да съм въглен.

Със птича песен на уста
ще излетя към висините –
с корона – свлечена в пръстта,
със корени – в небето впити!

Валери СТАНКОВ

:)

Благодаря за стихотворението!

Деси!
:)

Краси!
:)

Хубав избор на стихотворение!