Рисунки по памет ...

ако въпросите са безкрайни -
отговорът им е любовта...

В сумрака...
стъпките им затихваха
надолу по стръмната пътека на хълма..
и сетне се спряха пред тихата мътна вода на брега ..
стреснати да не нарушат нейната житейска тайнствена цялост...
А надолу по течението, на завоя,там  където разлятите води на реката се сливаха във величествен издълбан речен канал
се образуваше дупка във времето...
и само росата мокри тревите в ранната утрин...
изгубена в сиво безвремие...
до реката застинала в очакване....

на него....
на нея ...

Ситен пролетен дъждец се сипеше по
овехтелите клони на спомена.
Или порой!
Само луната бледна се оглеждаше в тях,
като залепено метално изцъклено око ...
като забравен луминисцентен прожектор...
А казват...
бръчките дълбоки по ръцете издавали истинската възраст.... ?!
Изморените ръце да милват могат, както никой друг...
Но да си мъдър е и тежко бреме...

"Цял живот човек се учи
да брои до пет."
                       Г. Константинов

На този свят....
В безумната гълчава...
Усетих близостта на все неща,
които изброявам...
Приятелят. 
Смъртта.
Приятелят - опората у него  
хладен пристан
твърд одър в лаконичния ни ден.
Приятелят – различен и еднакъв...
обгърнат в свойте грижи и със собствен глас...
но, който в радостта ми не е плакал
и не е пял, когато плача аз...
Приятелят - със име и без име - 
приятелят със много имена ... 
студена светлина изгряла зиме, 
пустинно слънце, 
утро с луна.
С който двойно на света живея....
но без да бъда тъмно раздвоен -
с когото, общо....
под една идея върви несъвършенният ни ден...
А смъртта ...
за нея нямам думи...
тя може да обрича безнадеждно
да пълзи
да идва с трясък
или да крещи и в най-тихите сълзи...


----


Всеки издълбан белег крие парещи тайни
От жигосана рана ....
Понякога кристални сълзи обливат лицето...
Пътеката към душевният ми храм от векове е пуста...
Затихват тихи стъки в сумрака и
В такава нощ в тях се вглежда само бледната луна...
Студено е и тихо в мрака...

Oнези думи,
които ме накарха да изчезна, да се скрия,
които ме блъснаха в ъгъла
и превърнаха сърцето ми в остри късчета стъкло
не бяха някои лоши
изречени с насмешка...

просто,
лишени от любов,

нарисуваха картина
на безразличие и дива омая
на безбрежна зелена поляна
със стръкове самотни макови цветя...,
където химнът на маргаритките вече го нямаше...

 

Колко е скъпо днес да даваш от себе си...
Разбрах, че..онзи, който няма може много да ти даде...
Много повече от свободният вечно търсещ самотник...
Вторачен в счупено огледало -
измислящ величествения образ на Любовта...
Високопарните  думи днес струят  - извор целебен...
Безсмислени, безизразни, безцелни...
лекета върху бяло платно...
в парадоксален водовъртеж.
В такъв ден оставам глуха за стенанията на вълната безмилостно блъскана и разбивана на милиони капки от вятъра в скалите...  

пита върбата
в какво е
съдбата -

отвъд брега
или в средата
на вълната...

следствие от постипките и действията ни...
от уроците ни...

Съдбата за върбата и тревата са да наблюдават безучастно реката... но те ще бъдат там,
въпреки...
Благодаря ти за коментара
:)

в тази неспирна житейска надпревара

>>>
Приятелите винаги остават
Приятелите със черти познати
не носят на ревера си емблема.
Откриваме ги само по душата,
опора щом ни дават без да вземат.

За себе си мълчат, но ни изслушват,
разделят наш'те грижи, свойте ризи.
Приятелството не е бар задушен,
във който хора влизат и излизат.

Приятелите ни без думи казват
и всички провинения прощават.
Отиват си любови и омрази,
приятелите винаги остават.

Те не ценят по титли и услуги,
а внасят ред в душите ни човешки.
Останалите са в графа „и други”
като допуснати печатни грешки.

Димитър Ценов

в продължение на Георги Константинов по темата...

В една прекрасна утрин
си преброих приятелите -
точно така,
както човек проверява пулса си,
сам стиснал китката на своята ръка.

Един, двама, трима...
Да кажем - четирима...
А може би - петима...
От твърдите ми думи
някой се подразни.

Друг не понесе
характера ми мек.
Онзи пък внезапно
ме намрази,
защото обичам и друг човек.

След толкова
общи болки и весели наздравици,
след толкова завои
на житейската река
нерешително изправям пръстите
на едната си ръка...

Все пак някакъв отговор се получи,
си казвам усмихнат и блед...
Цял живот човек се учи
да брои до пет.



ЖИВЕЙ, ПРИЯТЕЛЮ!
Евстати Бурнаски
на М. Шопкин

ЖИВЕЙ, когато имаш всичко
или от всичко си лишен
и късаш думите на срички,
за да не паднеш в техен плен!
ЖИВЕЙ, когато от тревата
орониш първата роса
и търсиш в утрото приятел
на детските си небеса!
ЖИВЕЙ, когато ти се плаче
или до плач си отвратен.
От бели вълци и гризачи,
които ровят в твоя ден!
ЖИВЕЙ, с умората на всеки,
сънувай неговия сън!
И ако всичко си отрекъл,
повикай слънцето отвън.
ЖИВЕЙ, когато те разлюбят
светкавици и ветрове
и нежността започне грубо
метални устни да кове!
ЖИВЕЙ, с гласа и препирните
на малките си дъщери!
Изстинеш ли съвсем, опитай
ледът искра да сътвори!
ЖИВЕЙ, дори да си измамен
от собствената си съдба
и вместо да усетиш рамо,
усещаш нечий нож в гърба.
ЖИВЕЙ за всичко! А когато
животът вече изгори,
вдигни се пак и без остатък
останките му събери.
ЖИВЕЙ и всяка адска жега
с капчукова вода полей!
Дори да ти коват ковчега
живей, приятелю, ЖИВЕЙ!


>>> http://vbox7.com/play:03e64eb1&ef=1

песните и клипчетата са отлично подбрани, обичам италиянската музика, най-много обаче Челентано, това парче на Баглиони е много хитово. Поздрави

още едно проникновение - толкова точно и силно. Адмирации!!!

да си в унисон с нечия друга тоналност :))
Поклон и благодаря!

Еййййййййййй това е страшна песен .Колко спомени имам с нея.Бях я забравил.