Ролята...

Сама на сцената стоя,
салонът е полупразен - 
притаил дъх в очакване ...
Къпя се в студена прожекторна светлина,
насреща ми - прожекторът - изискващ!
Вперено във мен жълтеникаво око...
и единствен лъч надежда.
Отново завесата пада и
светът цял се разкрива в непрогледен призрачен мрак.
Около мен се сменят безизразни декори и картини.
Ту обрасли треви и гъста мътилка...
ту плява...
Само птиче в клоните плаче
по вълшебните багри на отминали вече сезони.
Студ, отсъствие, омразна тишина и бяла самота  
са жестоките повелите на безпристрастен Режисьор...
От сюжетната трагедия.
И сякаш този театър е безкраен
с театрален грим от кървави сълзи.
И там на сцената долу с фалшиви усмивки
плахо ридаят те - театралните герои -
лутащи се напразно в голямото пространство -
станали жертви на собствените си лъжи.
Краката ми се валят и полепват по калта,
но оставам с поглед неопиянен от суета...
Забравям репликите -
дочувам в тишината глас,
някой зад кулисите суфлира нещо...
и аз играя в премиерно представление -
пиеса със заглавие "Живот".

авт. ДТ




  Често ни се налага да играем в театър
– театъра на живота –
да носим маската на суетата, вървейки безмълвнo сред тълпата ...
Бягаме, обличаме костюми, крием се зад маски, декори  -
от другите, от света, а всъщност от себе си май
подобно герои на Ъпдайк  в “Заеко Бягай”,
несъзнаващи безсмислеността на  всичко това.
Още не разбрали, че в този живот няма Грешки..
че има само Уроци...
Че не можем да променим никого,
че единственото, което подлежи на промяна
е собственото си възприятие и отношение към ситуацията...
Че няма как да помогнем на някого, 
ако го гледаме от високо...
Пълним живота си с добре износени клишета,
въобразяваме си, че помъдряваме ...,
а толкова малко е нужно, за да бъдем човечни...
Непрестанно влизаме в различни роли и вярата ни хич я няма...
в очакването на последната маска - да срасне с лицето ни.
Ставаме неволни свидетели на  
съдбата на отегчени персонажи на неуморното консуматорско общество,
за което никога нищо не е достатъчно ...
Накрая отдаваме дълбок поклон пред полупразния салон от сенки,
Поклон,
озвучен единствено от стона,
излязъл изпод тежестта върху прашните изтъркани и изсъхнали дъски на
“стария театър”.
В краката ни сухи цветя...  достойна награда за фалшивия блясък в очите.
Безплатен спектакъл на живота и запазено място на първия ред
за Черния хумур,
а ...пропускът
тъй скъп се оказа за някои ....

Но аз не съм истинска актриса и  ...
престорено не мога да плача...

Ваша: Darkenedangel




http://www.youtube.com/watch?v=x1i7pevupAM

  ПАНАИР Живота някак странно тук кипи,
шегата е сама и лековерна
и трупат се неспирните тълпи –
зове ги скокотливата латерна. И сякаш тътне в шеметна следа,
викът на маски и фалшиви струни:
- Побързайте, започва, господа, –
тук има акробати и маймуни. И някакъв измислен смях и плач
за фокуси тълпите вън събира
и ръкомаха смешния паляч,
о, вечния паляч на панаира! А старият умислен папагал
на хората заучено разправя
и преповтаря с мъдрост и печал:
- Тук има смърт и весела забава! Йордан Стубел
http://literaturensviat.com/?p=26759

 

и той ще се усмихне също! :-))

еееххх,
думите май са излишни...
освен това - аз и да се смея престорено, не мога
не мога!
не само да плача...
чета те с удоволствие,
поздрави!

ми беше при теб!

за милите думи, благопожеланията и усмивките :-)) на всички!

... пускам финалните надписи... :)

Да ,аз отдавна съм разбрала ,че всичко ,към което се стремим е суета.суета,,че живота е толкова кратък,че не си струва човек да се ядосва и да се терзае за каквото и да било.В този живот опознаваме себе си чрез другите и чрез всичко ,което ни се случва .Най- важното е да се научим да бъдем човеци,тази роля е най-трудна,единствено трябва да правим добрини, и да се поучаваме от грешките си. Аз съшо не съм добра актриса,но плача истински и се смея от сърце!Много е трудно в такъв материален свят ,човек да бъде духовен,но пък е едно голямо предизвикателство да победиш, въпреки всичко и да успееш да запазиш равновесие!
Поздрави!

хубаво е, много е хубаво, като идеология това да се опитваме да правим САМО добро, но ... опасявам се и малко сюрреалистично :))
Затова, ако успеем по едно добро дело на ден поне ... :)
Иначе, за ролята и пътя в живота... абсолютно си права. Но и животът в страдание заради грешките на другите.... мисля, че това е чист мазохизъм, не нравствено израстване...

и аз те поздрвявам...

http://www.youtube.com/watch?v=I42c6RP04xU

Заповядай :)

Живеем в затворен алчен свят --
който учи всяко момиченце и момче още от дете --
как да спечели възможно най-много,
а после да разпилее всичко със замах.

Създваваме хаос от кредитни карти
харчим пари, които дори не притежаваме!
Наше верую е да прахосаме всичко --
Всяка неделя на пазар в мола...

Все не ни е достатъчно
Винаги искаме повече
много повече от преди...
Така че води ме към най-близкия магазин!

Чуваш ли звънчето?
Кара те да запееш
Толкова омаен звук – звън!
Пръстени с диаманти
Щастие струи от там..
Ще си живееш като цар...
обграден с толкова вещи и пари..

А когато удариш дъното – изтегли заем!
Ипотекирай двойно дома си.
Консолидирай дълговете си,
за да можеш да си позволяваш повече --
докато накрая ти омръзне !!!

Хайде да се помотаем!
Излизай от джобовете
знам, че имаш...
Размахай щедро портфейла...
Звън !!!

значи си жива. Съжалявам престорено плачещите.
Не можеш да спреш терзаещият се да се терзае, обичащият - да обича. Насила можеш да вземеш, но не можеш да дадеш.
Ние сме нашият избор.

че вече не съм виновна за всичко, което съм направила и не съм направила, защато ще има втори път, трети път ш до като го направя, така както трябва, само да имам търпение и не само аз, но и останалите, които ме чакат да свърша това, което те не маогат или не искат да направя.
Завиждам на Хамлет понякога, колко е бил прав, но няма как да не бъда.

благодаря ти за милите думи на истинност... Така е градим живота си с двете си ръце.
:)

kasnaprolet и много цифри :))
Винаги ти е даден избор, винаги има най-малко два пътя, две посоки... Поздравявам те за твоят и благодаря за отзвука :)

сменяме Ролите и Декорите...
И някои корекции в Сценария може би...
Но как ще реагира Режисьорът едва ли може напълно да предвидим?!
Поздрави!!!
Ще наминавам - при тебе е доста интересно!

;) Мерси...

Преди години, младите хора, мислещи като Вас бяха малко. Годините минават, започваш да се отчайваш.
И ето, вас вече ви има. Радвам се на това.
Хубаво е че гледате на негативното от високо, с незлобна ирония. Ще дойде момент, когато то ще прогледне.

Ама има една приказка :
"Пази Боже сляпо да прогледа ..." .., а
има краища в България, където добавят да стане и да започне да говори....

Много, много сериозна е всъщност темата и благодаря още веднъж, че го отбеляза.

Много малко е нужно да бъдем човечни и добри!
Поздрав, добре написано!

Харесва ми написаното за човешката душа. Точно казано. Много е тънка ситуацията и се радвам за прозренията Ви!

светли усмивки в навъсено небе ...
Щастлива съм да споделя емоциите си с всички Вас!

Ние само се заблуждаваме, че сме сами на сцената. Не си сама. Аз или някой друг е до теб. Неминуемо...

но вътре в себе си всеки е сам - загърнат в собствения си свят, размисли, идеали, представи за света... стари привички...
Една нова мода - сам сред тълпа народ, затворен в собствената си черупка ...

Вълшебен и коварен свят -
сам си - приятел или враг!

Благодаря ти!

По-добре не може да се каже!

Свят вълшебен и коварен,
лица прикрити зад екран.
Мисъл -меч, война се води,
гвардейци - черни, бели.

Свят вълшебен и коварен,
този уж ти е приятел.
Но в миг над теб канонада,
той бил роб,нямал свобода.

Свят вълшебен и коварен,
фойерверки, нежни думи.
Подаръци, отрупват те с любов
и ти немееш щастливо упоен.

Свят вълшебен и коварен,
жестока битка да си пръв.
Препъваш някой, друг заплюваш,
важно днес да си горе- връх .

Свят вълшебен и коварен,
миг-магия и си в плен.
И макар той да е опасен,
щастлив си да си днес тук.

09.12.2007
ДЖУЛИЯ БЕЛ

На палци

Когато публиката
ставаше и нейния екстаз
бе нещо живо,във този
миг тя беше свещ.
И пламъкът и ярък,
но невидим издигаше се
право към небето изчерпал
и последните и сили.
Виолата в краката и
ридаеше до сиво.
Ръцете тъжно сплетени
заглъхваха красиво.
Душата и се рееше...
и точно в тази сцена
декорът беше истина ,
а тя самата лебед.

06.05.2009 Еli Neli

Вж > http://www.youtube.com/watch?v=skk9vfoUJXc

Поздрави!:)))
Прекрасно написано!

Този постинг е интересен. Само черният цвят е убийствен за очите. Променете го за доброто на всички!

zaw***

Ok... let's just say that to "turn on" the lights was
a bright idea for darkness!

:)

Ръката си, протегнал е в студа.
Артритни пръсти - чакащи монета...
Джобовете му - пълни с тишина.
Сърцето му - от спомените свети...

В очите му - разкъсани платна.
Зениците - като звезди не гаснат.
И него го достигна участта
да проси, след раздаваното щастие.

Две кучета усетили любов,
нозете му, подгряваха с телата...
Единственият смисъл за живот
бе в сградата на стария театър.

Днес публика, загърната в кожуси,
не виждаше протегнатата длан.
Сълзите по замръзналите бузи
проклинаха безчувствената сган.

И кой ли днес за миг ще се досети,
че молещият за трохичка хляб
преди години, влизаше в сърцето
с таланта в своя театрален свят?

И оня, който жегваше душите,
сега невидим биваше за тях...
О, Господи, къде са им очите?
Безочието е болезнен грях.

поете... разчел щрихите на една измръзнала душа...
Облякъл чувства в стих...

Радвам се, че намина насам. Милион усмивки от мен!

мъдростта и човечността да не са подходящи за сходство?

Ако трябва да съм честна накара ме да се замисля и да изчета всичко от начало ... :) и не открих и най-бегъл намек за твърдяното, но както се казва прочити хиляди затова :)
Не смятам, че трябва да си безчовечен за да си мъдър,.... но и двете качетва безспорно не се отъждествяват взаимно... Може би мъдростта идва като следствие "по пътя да бъда Човечен". Както и да е! Благодаря ти, че намина и за коментара.